Български етнографски области
Стилът в българските народни танци се е оформил в продължение на векове в зависимост от условията на духовен живот, нравите и обичаите, при които е живял и се е развивал народът ни! Уникалността на стъпките и фигурите идва от това, че когато танцуващият играе, той влага всичко от себе си, всички чувства, мисли и настроения. Танцува не само неговото тяло, танцуват неговите душа и сърце! Женските народни танци се характеризират главно с лирично настроение, а мъжките – с комично, а в някои случаи – и с войнствено. Закачливо настроение можем да открием в смесените танци, изпълнявани от момци и девойки. С радостно, бодро настроение се отличават всички женски, мъжки и смесени танци с развлекателна функция, както и някои с обичайна функция! В страната ни има седем етнографски области като всяка от тях се отличава със специфични движения и уникални танци и хора!
Пиринска етнографска област се простира в югозападната част на България, като на запад достига до държавната ни граница с Македония, на север граничи с Шопската етнографска област, на юг с Гърция и на изток и североизток с Родопската и Тракийската етнографски области.
Има запазени малко танци с чисто пирински стил. В нашата пиринска етнографска област народните танци са най-силно повлияни от танците на българсите преселници принудени да напуснат родните си места и да бягат на територията на днешна България. Много от танците са пренесени именно от такива бегалци от Егейска и Вардарска Македония. Пиринските танци са смесени, женски или мъжки. Те се играят като хора, „леси”, ансамблово или индивидуално. По време на танца участниците играят в кръг, полукръг или в права редица. Женските хора са бавни до умерено бързи, тъй като се играят главно на песен – едногласна или двугласна. За играта в по-бавно темпо допринася тежкият пирински женски костюм. Стъпките са провлачени, ниски, а тялото в повечето случаи е изправено. Мъжките танци се изпълняват на песен, под съпровода на тамбури, зурни и тъпан или с малък оркестър. Костюмът на мъжа е лек и прилепнал към тялото и това дава възможност мъжките пирински танци да изобилстват на скокове, клякания, въртения. Пиринските танци, особено мъжките, се отличават с по-сложни движения. Мъжките танци от нашата пиринска етнографска област са мъжествени, силни, мощни, а женските излъчват силна емоционалност, те са нежни и лирични.
Характерна отличителна черта за пиринския танц са музикалните инструменти – тамбура,тъпан, зурна, гайда, зилове, които придават характерното пиринско звучене. Танците от пиринската етнографска област се изпълняват основно на песен. Пиринската песен е достъпна, популярна и е харесвана в цяла България. Тя е многолика и разнообразна като музикалност и тематика.
Пирински народни хора
Част от българските народни хора от пиринската етнографска област, които изучаваме,са:
Ние - Клуб за български народни танци и хорà "ОТ ИЗВОРА" гр.София - и нашият ръководител и главен хореограф - Александър Трендафилов след повече от седем години проучване на местния фолклор и многобройни посещения в регионите на Беломорска Македония и Тракия, днешна Северна Гърция, издадохме и продуцирахме първото и единствено в България CD с 15 автентични песни и хорà от района на "Каймакчалан" (Егейска Македония), озаглавено "Ветер да подуйне". 2018г.
Организирахме и провеждохме първият танцов семинар в България за автентични хора от Егейска Македония, озаглавен "Красотата на танците от Егейска Македония" през 2017г.
Егейска Македония се разделя на три части : Западна част с главен град Кожани, Централна част с главен град Солун и Източна част с главен град Кавала и Драма.
Ето и една част от многобройната палитра от традиционни хорà от Егейска Македония, които изучаваме в Групата за традиционни хорà от Егейска Македония и от западна Тракия( Беломорска Тракия) към нашият танцов клуб "От Извора" гр.София.
ХОРА ОТ ЕГЕЙСКА МАКЕДОНИЯ
Добруджанска етнографска област се простира в североизточната част на България, като от север граничи с река Дунав, на запад със Северняшката етнографска област, на юг с Лудогорието (Разградско) и на изток с Черно море.
Всеизвестен факт е, че Добруджа е житницата на България – неслучайно се е появила и народната мъдрост „Никой не е по-голям от хляба”. Основният поминък в областта е земеделието, като по време на жътвата са пристигали гурбетчии от различни краища на страната, за да изкарат прехраната си. В края на 19-ти век в Добруджа се преселват големи групи от Тракия и района на Стара планина, което е довело до сливане на елементи от различните фолклорни области.
Типична за добруджанския стил е играта на тялото и раменете – както при жените, така и при мъжете тялото е свободно. Добруджанецът танцува приклекнал или приседнал, наклонен най-често назад. Акцентите в движенията са насочени главно надолу към земята, което показва и основния стилен белег на добруджанския танц – връзката му със земята. В нашата добруджанска етнографска област голямо участие в танца взимат ръцете със специфична пластична линия – ясно изразена както в мъжките, така и в женските танци.
Добруджанецът танцува със сигурна и уверена стъпка – много от движенията имитират детайли от ежедневния му труд. Най-разпространени са смесените хора, на които се залавят и жени, и мъже. В повечето добруджански танци темпото в началото на мелодията е бавно, като постепенно забързва до умерено.
Добруджанската музика изобилства от неравноделни размери и хороводни мелодии. В тази етнографска област ръченицата е наричана „Добруджански ръченик” – играе се от мъжете плавно, с грациозни движения.
Характерни инструменти за Добруджанската етнографска област са кавалът, гъдулката (копанка) и гайдата. Кавалджийските мелодии са типични за източните части, гъдулката е разпространена в крайдунавските селища, а на гайда се свири из цялата област. По-специфичен инструмент, характерен за българската добруджанска етнографска област, е хармониката, която навлиза в музикалната практика на областта доста преди акордеона. Много типичен инструментален състав за Добруджа е т.нар. „добруджанска тройка“, съставена от: хармоника, джура гайда и гъдулка.
Добруджански народни хора
Част от добруджанските народни хора, които изучаваме, са:
Тракийска етнографска област се простира в южната част на България – на север до Средна и Източна Стара планина, на запад до Рила и Ихтиманска Средна гора, на юг до Пирин, Родопите и държавната граница с Гърция и Турция и на изток до Черно море.
Движенията в тракийските танци са съсредоточени в краката, но и ръцете участват. Тракиецът танцува леко приклекнал, като непрекъснато пружинира. Един от основните стилни белези на българския танц — насочване на акцентите в движенията надолу, е подчертан и в тракийския танц, особено в мъжкия, което показва връзката на българина със земята. В по-малка степен са акцентите, насочени нагоре, следвани веднага от движения и акценти, насочени отново надолу към земята.
Ръцете вземат много голямо участие в танците от нашата тракийска област. Те имат своя специфична изява и в женските, и в мъжките танци. Ръцете на тракийката са меки, пластични, с освободени от напрежение китки и лакти, допринасящи за красотата на движенията – като в „Ръченицата“, „Касъмската“ и „Трите пъти“. В някои танци ясно се виждат движения, заимствани от бита – „месене на тестото“, „точене“. В други движенията са организирани ритмично и хармонират с движенията на краката. Ръцете на тракиеца излъчват сила и достойнство, той респектира със сложните пляскания в „Ръченицата“ и „Касъмската“, а в много случаи ръцете му са освободени от напрежение и ритмично се изнасят вдясно и вляво, напред и назад, като изразяват преди всичко дълбоко вътрешно преживяване при танцуването. Дори в хората, когато са в хват – за пояс, за длани с ръце, спуснати надолу и особено за длани със свити лакти, ръцете ритмично реагират и допълват движенията на краката, като допринасят за изграждане цялостния облик на танца.
Тракийските народни танци съществено се различават от танците на другите области. Често те се играят в умерено темпо, което се среща главно в женските и смесените танци. Бързи са мъжките танци, но бързото темпо се редува с умерено за отдих на танцуващите. Външната форма на хората е запазена и до наши дни – „сключени“, „скъсани“ („водени“), хора „на леса“. Типична за Тракия е и разкъсаната форма на танца. Смесените хора се играят навсякъде в Тракия. Най-често срещани са „правите“ хора, играни най-вече „водено“.
Част от тракийските народни хора, които изучаваме, са:
След многократни изследвания и посещения на танцови семинари и срещи със състави и народни танцьори от района на Ксанти и Гюмурджина ( Комотини ).Сме радостни да ви съобщим, че Групата за традиционни хорà от Егейска Македония и от западна Тракия( Беломорска Тракия) към нашият танцов клуб "От Извора" гр.София вече танцува, и обогатява знанията си с хорàта на Беломорска Тракия. Учим хорà от трите големи и главни района Ксанти – с главен град Ксанти ( на турски Eскидже или както ние българите го наричаме Скеча) , вторият е Родопи с главен град Гюмурджина или Комотини на гръцки и третият район е Марица по името на р.Марица или Еврос на гръцки език.
Хора от Беломорска Тракия
Северняшка етнографска област се простира в северозападната част на България, като от север граничи с река Дунав, на запад с държавната граница със Сърбия, на юг със северните склонове на Стара планина и на изток с река Искър.
Със своята красота, оригиналност и самобитност северняшките народни танци внасят голямо разнообразие в българското народно творчество и наследство. Те са предимно смесени, като при повечето от тях играещите се държат за ръце и ги размахват волно и нашироко. Има и танци, при които хватът е за пояс, а се срещат и такива, при които играещите не се залавят.
Типични за нашата северняшка етнографска област са “лесите”, при които танцуващите се залавят за ръце в къса танцова редица, в хват предна или задна плетеница, както и в хват за пояс. Северняците “затропват” хорото още след една-две обиколки, успокояват го, съситнят го, пак го успокояват и т.н. Играят много леко, със самочувствие и хумор. Танците от Северна България като цяло носят стилните белези на българските народни танци. Движенията са съсредоточени главно в краката и са пружиниращи. Участие в танца вземат и главата, и тялото. В някои северняшки танци с хват и без хват ръцете вземат дейно участие, като се получават оригинални координации с движенията на краката.
Характерен стилен белег на танците от северняшка етнографска област е голямата свобода и лекота при изпълнението им. Това е главен белег, по който северняшкият танц може веднага да бъде различен от шопския или тракийския.
Типични за Северозападна България са ситностъпковите народни танци в размер 2/4. С малки изключения всяко започващо спокойно хоро, или “леса” с обикновени движения скоро се съситня и забързва, като от време на време изпълнителите се връщат към началните спокойни и широки движения – за почивка. В някои райони на Северозападна България местното население казва, че когато играе, “лети”. С “лети” се характеризира от една страна леката и вихрена игра, от друга – състоянието на танцуващия, за когото играта е някакво отделяне от земята, летене, откъсване от грижите на всекидневието и преминаване към желаното и обично състояние на радост и веселие. Севернякът “лети” като вятър, а свободно разлюлените му ръце допълват това усещане.Северняшката област се разделя на централна и северозападна, като в северозападната се срещат и много Влащки хорà, които се танцват ниско ситно по земята.
Част от хорàта от Северняшката етнографска област, които изучаваме, са:
Шопска етнографска област обхваща северната част на Югозападна България и граничи на север със Стара планина, на изток с Ихтиманска средна гора, на юг стига до северните склонове на Рила и Осоговската планина, а на запад и югозапад – до Слъбската и Северно Македонската граница. Тя включва в себе си градовете – София, Ихтиман, Самоков, Кюстендил, Радомир, Перник, Брезник, Трън и Годеч.
Шопите са една от най-колоритните и най-обособени в етнографско отношение групи на българския народ. Интересно е това, че самото население не се нарича шопи, а така се обръщат към него жителите от съседните райони и други етнографски групи от страната. Видно място в българската народна култура заема фолклорът на шопите. Може би най-комплектно е песенното творчество в тази група. Най-добре запазени юнашки епически песни у българите има в шопската група. Шопите са известни с буйния си темперамент, духовитост и находчивост. Народно-песенната традиция на Шопския край има две отличителни форми: двугласното пеене и епическия речитатив. Песните имат тесен тонов обем, белег за старинност. Те удивляват ценителите на фолклора в цял свят.
Песните в нашата шопска етнографска област, особено епическите, имат и характерен инструментален съпровод – винаги на гъдулка - кеменче. Иначе шопите употребяват почти еднакво и трите характеристични за българите музикални инструменти гъдулка, кавал и гайда. При преценка на музиката на шопите не може да не се спомене и това, че в тях е запазено много добре двугласното пеене на лиричните песни. При това двугласно пеят само жените.
По нрав, темперамент и език до голяма степен, както и по народните си обичаи, шопите са доста различни от тракийците. Техният музикален фолклор се различава и от този на другите заобикалящи ги области. Шеговитият, с буен темперамент, духовит и находчив шоп е създал музикален фолклор, който отговаря на тези му качества. Той не е особено богат на емоции и мелодика, но ни впечатлява със своята находчивост и изобретателност.
Отличителен белег на стила на шопските танци е тъй нареченото “натрисане” (трептене на тялото от кръста нагоре, особено в раменете), както и остротата, с която се изпълняват движенията. Играта на шопа е лека, жива, сякаш той не стъпва на земята. Срещат се много и най-различни танцови комбинации. Чрез играта си шопите проявяват своята бързина и ловкост. Танцовите движения, характерни за шопска етнографска област са много темпераментни, което се проявява в почти всички шопски танци. Характерен е подчертания стремеж за откъсване от земята, изразен не само с подскоците и високите движения, а значително подсилен от предхождащите ги, или следващите ги, кратки клякания,набивания и др. Самите движения и танци предизвикват силни преживявания в емоционалната душа на шопа, което намира израз в провиквания, ръмжене, подсвирквания и др.
Шопските танци са предимно смесени, не липсват обаче и само мъжки или само женски. Наи-разпространата форма на танците е кръг, полукръг, охльов и др.
Част от хората от шопската фолклорна област, които изучаваме в ТК „От Извора“, са:
Странджанската фолклорна област заема територията на Странджа планина, която освен в България се намира и в съседна Турция.
Странджанската фолклорна обаласт се намира на изток от Тракийската област до Черно море, на север стига до Добруджа, а на юг – до границата с Турция.
Въпреки близостта и по географско местоположение с Тракия, някои разлики от етнически, социално-икономически и исторически характер обуславят оригиналността на местния странджански музикален диалект. Безспорни носители на фолклора в тази област се явяват представителите на местното старо население, което живее в областта Хасекията, приблизително в следната територия: на запад до линията Факия-Желязково – Горно Ябълково, на север – до Царево-Визица, Индже войвода, на изток – до Черно море и на юг – до турско-българската граница.
Странджанските (източни) рупци се считат за най-старото българско население в Югоизточна Тракия. И до днес тя е най-голямата етнографска група в Странджа. В бита, в говора и в някои прояви на мирогледа си те показват общност с рупците в Родопите. Старите рупски селища в Странджа са: Резово, Българи, Кондолово, Граматиково, Сливарово, Малко Търново, Бръшлян, Звездец, Стоилово, Бяла вода, Калово, Заберново, Визица (не се включват рупските изселвания от планината през различните епохи). След Междусъюзническата война (1913 г.) рупското население от Централна, Южна Странджа и Източна Тракия се установява в северозападните окрайнини на областта в селата Евренозово, Близнак, Младежко, Белеврен и по крайбрежните селища Ахтопол, Василико (Царево), Каланджа (Синеморец), Кости, Бродилово, Варвара, Велика, Фазаново, Китен и Приморско.
Тронките са българска етнографска група в Странджанския регион, наред с рупците и загорците. Селищата им са заемали планинската част на община Средец – селата Момина църква, Факия, Кирово, Голямо Буково, Горно и Долно Ябълково, Богданово, Вълчаново (Тагарево). По численост тронките са втори след рупците, чиято етнографска област е обхващала селата по горното течение на р. Факийска и продължавала на юг до Лозенград (днес Къркларели) в Турция. Към 1912 – 13 година голямата част от населението на Малко Търново и селата на запад от Лозенград се е състояло от тронки.
Музикалнофолклорната култура в Странджа е сравнително добре запазена в многобройни образци на местния богат фолклор. Песенната традиция е едногласна, с определен жанров облик и антифонен начин на изпълнение. Особено представителни са бавните безмензурни мелодии с богата интонационна линия на развитие и изключително ярка орнаментика, изпълнявани най-често на седянка или на трапеза.
Богат е цикълът на обредни мелодии, запазени сред местното население. В Странджа са известни пролетни младежки игри, наречени филек, изпълнявани през великите пости. Придружават се от характерни мелодии в 2- и 8-временен размер (в две от разновидностите му). В западната и средната част на Странджа е съществувал моминският обичай „Еньова буля“, свързан с бране на билки с увеличена лечебна сила и с топене и наричане на китки (по подобие на Васильовдонското напяване на пръстените в Средна Западна България и на ладуването в Северна България). В някои дни на Сирната неделя в странджанските села е шествувал народният карнавал на кукерите, изпълняван в различни варианти. Сирни заговезни се свързват и с „Пали кош“, обичай с театрални елементи. Около огъня на запалените кошове са играли хора на песен с инструментален съпровод на гайда и тъпан.
Коледните песни носят спецификата на тракийската област по отношение на мелодично изграждане, метроритъм, припевни построения и стихова организация. Въпреки близостта на тракийската област, в Странджа няма местни пазарски песни.
В някои странджански села е запазено нестинарството. Въпреки че самата игра в огъня в деня на Св. св. Константин и Елена е почти отпаднала, все още са се изпълнявали някои от процесиите с икони и игри до местните манастири и аязма, водосветът, хората край огъня (с. Българи, Кондолово, Граматикова). В нестинарския обичай се забелязва едно последование от обредни действия, предназначението на които е да подготви екстатичната игра в огъня, извършвана с надеждата за осигуряване на здраве и благополучие. Обредът в отделните моменти се придружава от гайда и тъпан, чиито инструментални хороводни мелодии (в 2- и 7-временен размер) оказват силно въздействие върху участниците в празника.
В Странджа хората според начина на изпълнението им се разграничават на „кротки“, „луди“, „тропали“, „рипани“, „подсурнати“. Стъпките им не са сложни, но доста разнообразни, което от своя страна определя спецификата на техния стил. И тук, в унисон с общобългарската музикална традиция, прави впечатление изобилието от хороводни мелодии в двувременен размер: Кротко хоро, Лява игра, Трите пъти, Тропнато хоро.
Хороводни мелодии се изпълняват и в неравноделни размери, в 5-временен размер: Пайдушката, Зайчешката, Как се чука пипер; в 7-временен размер: Ръченица, Бонината; в 9-времен размер: Леката, Кукленската, Кусти коня чеше. В с. Българи е запазено т.нар. Нямо хоро, хумористична игра без музика, придружена с комични движения.
Част от хората от Странджанската фолклорна област, които изучаваме в ТК „От Извора“, са:
Тя е най-обширната планина в България и заема около една седма част от българската територия. Границите на планината условно могат да бъдат приети и като граници на фолклорната област. Родопите са разположени между реките Марица – на изток и Места – на запад. На север планинските възвишения достигат до Тракийската низина, а на юг преминават в територията на съседна Гърция. Традициите на Родопите се пазят и до днес в районите около Смолян, Рудозем, Чепеларе, Девин, Кърджали, Златоград и др.
Родопският танц е бавен, умерен, сравнително прост и с малко разнообразие в движенията. Разнообразие има в хватовете - за рамо, за пояс или за длани. Жените играят сдържано, винаги в сгъстена редица, близо една до друга. Мъжете играят с по-широки стъпки, клякания и коленичения. Родопските танци в основната си част се изпълняват почти винаги на цяло ходило и на песен. Песните се изпълняват едногласно, рядко двугласно, те са лирични, тъжни, като преобладават бавните седенкарски песни – напевни, любовни, широко разгънати песни със специфични орнаменти.
Родопите се разделят на три части:
Източни Родопи с главен град Кърджали, където има повече влияние с Тракия и Стрнджа.
Средни Родопи с главен град Смолян, където е чисто родопско танцово и в музикално звученето.
Западни родопи с главен град Доспат, където има Помашко население и примеси с Пиринска област
Хората от Родопската фолклорна етнографска област, които изучаваме са: